В какво се превръщат мечтите?

Или една история за кемпер и още нещо

В какво се превръщат мечтите? Замисляли ли сте се по този въпрос? Как една мечта се ражда? С порив на желанието? С оглеждане у нечие чуждо щастие? С разширяването на кръгозора ни? И какво се случва, когато мечтата се сбъдне? Усещаме ли радост в този миг или просто отмятаме с една чавка от списъка с желанията?

Разглеждах си аз стари снимки и чистех ненужни файлове от компютъра, когато ми попадна една снимка от преди 6 години. Помня този момент с какъв мерак поръчах тортата – кемпер на любимия в момент, когато той със зъби и нокти драпаше да си купи кемпер. Тогава това ми изглеждаше като момчешка прищявка, та ние чакахме третото си дете и още една голяяма играчка ми идваше в повече в управлението на семейния ресурс. Но въпреки това тортата беше поръчана, ентусиазмът беше подсилен още повече и скоро ключът от кемпера беше в джоба ни. Всички се радвахме, децата като щурави лазеха нагоре – надолу из всичко де що се намираше в кемпера, мъжът малко се кахъреше, че скърцал, пъшкал пустият му кемпер, бавен бил, ама ей го на – пристигна на собствен ход от Италия! А аз важна-важна с големия тумбак вече а-ха да родя в около края на 9-ия месец, почнах по женски да си представям как ще сменя перденцата, как ще ушия нови калъфки, къде какво ще си подредя и вече сме готови да тръгваме.

Бебо се роди, а ние нямахме търпение, защото багажите са стегнати, я! Тръгваме на море! За тест за първи път с това возило правим план на действие – цялостно обследване на Черноморието от най-север до най-на юг. Тръгваме. Децата в еуфория. Специално сме им сложили мега яки колани за седалките в сепарето, на Иванче – бебешанче също сме сложили защитен механизъм поколение 2000-на година на предната седалка, щото мънечкият се вози в кошче. Жега. Климатик няма. Неравни пътища е меко казано. Шофьорът нещо говори. Не го чувам, шумно е. Децата скорострелно са разбили разработките на ФБР и са разкопчали коланите за норматив, нищо, че им сложихме мнооого сложна механизация. Бият се, с каквото намерят. По-лошо – замерят се, с каквото намерят. Хвърчат предмети, от „равните пътища“, иначе току що ремонтирани, се отварят разни врати в кемпера – я на банята, я на шкафовете в кухнята. Имаме си кухня, разбира се! Жега е, казах ли? Е нищо  де, лято е, началото на юли, точно време за море.

Пристигаме щастливи и нетърпеливи на север. Яко е. Едни жита са се опнали, от другата страна на пътя – слънчогледи. Скоро стигаме и морето. Ех, каква красота! Диви плажове, почти няма хора, но няма и цивилизация. Има останки от някакъв къмпинг, който по чудо още си мислят, че е къмпинг и за бунгала с разбити стъкла с дървени дограми сезон 1952 г. искат по 10 лв. Има много яко заведение на плажа, току що са го отворили и ние си казваме – идеално! Намерихме мястото! Хубаво, ама барът е на около 500 м от плажа, а децата искат да правят замъци. Малкият пищи почти постоянно. Жега е.

След кратко обследване на плажа, ще сменяме. Няма сянка. Пясъкът не ставал за замъци. Нещо много миди има, а и вълните са огромни. Така след няколко изследвани плажа се озоваваме на Иракли. Чудно е, наистина. Плажът е красив, къмпингът много спокоен, почти няма хора, защото всички са на диво на около 500 м по-надолу. Ходят разни хора с расти и мнооооого татуировки напред – назад и само носят едни големи бутилки с вода. Друго не видяхме да консумират. Честна дума. Но са далече и не ни притесняват. От ляво на нас семейство поляци с каравана. Били са има- няма 2500 км за нашето море. И те имат деца, но само таткото говори малко руски. Обсъдихме политико-географските теми на бързо и те ни се възхитиха (или пък възмутиха) как сме тръгнали с бебе на 20 дни на море. Интересно, нали?

Впрочем къмпингът не предлага сянка. Вярно, на първа линия сме, гледаш морето цял ден, но още в 5:30 с първи петли светлината събужда всички, населяващи нашия кемпер и средното, което в тази си възраст е в периода „люта чушка“ е в състояние да събуди целия къмпинг с няколко мощни вика. Яде се нон стоп. Мама търчи да приготвя, каквото може, докато кърми бебето. Жега е. Той пищи почти постоянно и се впива в майчината плът в търсене на спасение. Няма къпане в морето. Само гушкане с бебчо, което е супер, но така прекарахме почти седмица. Междувременно случаите на намокряне на чаршафите зачестиха главоломно, което принуди мама да се присети как се перат чаршафи на ръка. Поне съхнат бързо. На третия път с тази процедура се сетих как на лагера, на който ходих от детската градина, лелките просто простваха напишканите чаршафи и само остатъчните жълти петна издаваха съдбата им. Но аз принципна – ще си пера.

Хубаво е на Иракли, не отричам. Много ни хареса. Спокойно, красиво, все още не презаселено. Но идва буря. Прогнозата за времето е безмилостна – ще вали. И ние се сещаме, че имаме приятели, които живеят в Слънчев бряг. Близко е, ей го къде е. Така се срещаме радушно, а на вън вали, вали, ние се радваме как сме избягали от бурята, щото в тези 3 кв. М. С три беснеещи деца не си е работа…

В Слънчев бряг обаче не е нашето място и тръгваме на юг. Имало някога едни къмпинги, за които сме слушали легенди. Ама много яки били, софиянци по цяло лято прекарвали там, то купон, то забавление, то песни, китари, жестоко! И ние си казвами – ми хайде и ние! Хубаво, ама на „Смокиня“ отдавна няма места, имало на последна линия едно, но нещо не ни хареса, че в къмпинга нямало вода. На хората им харесва обаче. Подобно е положението на другите южни къмпинги – места няма, баните са от 1972-а, много са запазени! Хигиена?  То си зависи от хората все пак, нали? Кой да се грижи дали тоалетните работят? Нали има горички на близо, а и морето за какво е? Нещо не ни харесва. На къмпинг „Юг“ – любимо място от детството ми, почти ни се скараха, че питаме дали има места в пика на сезона. А ние само с един кемпер, кво толкова? Едни хора ни гледат, все едно искаме да влезем у тях, щото пред палатките им може да се видят почти точните им адреси: Тук е Младост, Тук е Подуяне, Тук е Надежда. Верно ли? Че кому е нужно чак толкова утвърждаване?

Хубаво де, отиваме на прословутия „Арапя“. Трудно го намираме, защото няма никакви табели. Разни хора ни упътват по разни начини, но пак никъде не стигаме. Накрая (жега е), в почти несвяст, стигаме. Щастливи! Настаняват ни на 18-а линия. Уж закътанко, на завет. Наистина е така. Вятър не се усеща, движение на въздуха – също. За сметка на това се усеща кой какво готви и дори да искаш просто да си починеш в леглото, усещаш натрапчивата миризма на съседските пържоли. Ние сме на грах. Сядаме много възпитано на масата за вечеря. С изненада установяваме, че тук няма мое и твое дете и всяко яде, откъдето намери. Просто идва и си взима. Любезно благодари. Добре, ама децата в тоя къмпинг много, бе! Аааа и кучетата идват и си взимат. И грах не отказват. Нещо няма да вечерям тази вечер.

Пикът на храненето мина и хората се поуспокоиха. Ама идва времето на музиката. Тук все пак е място за купон, всеки си пуска, квото обича. Много е яко – от ляво сме на Лед Цепелин, ама отдясно съпротивата е още по-люта, щото около 10 семейства гастарбайтери от Ирландия празнуват завръщането си по родните места, разбира се, с родна музика от онази – веселата. Женичките им целодневно шетат и режат салати, правят кюфтета и много сполучливо подвикват на хлапетата си. Ама те са си добре, нали обясних, че тук няма мое и твое дете? За мен лично, е шокиращо, че всички деца до къъъсно детство, ходят голи. Смущаващо ми е някак, честно! Но после виждам на всеки проснатите гащи, много кокетно защипани с щипка досами прозореца на кемпера ни. Въобще ОБЩ-уване, сега разбирам смисъла. На всеки му знам гащите, на всеки му знам менюто, а на някои им знам и атрибутите. Аааа, на някои дори знам от кой квартал са, не че ми трябва…

Ходенето до плажа – цяла експедиция. 3 деца, една количка, която затъва в пясъка, щото кой да се сети, че има нужда от някакви рампи? И да има подобни установки, те са изпочупени и почти носим количката до плажа. И тъй като сме на 18-а линия, се налага по пътя да приготвим припаси с вода и храна по време на двете почивки. Ехааа, стигаме до плажа. Наистина е красив, много е живописен със закътания залив, но хората от предните 17 линии на къмпинга и всички извън него са ни изпреварили и вече място на плажа почти няма. Ние пък си носим чадър, но къде да го опънем? Морето – то си е все такова мътно, където и да ходим, ние с мъжа решаваме, че няма да се къпем, аз и не умирам от желание, но децата как да ги спрем? Вече приехме, че кожите им са чувствителни и отдаваме на това, че обривите по телцата им стават все по-агресивни. Мажем разни неща. И жега е! Малкият пищи, щото е жега, щото е на 20 дни, щото мама не е спокойна, щото тати никак не е щастлив, че мъкне като ТИР всичката менажерия от 18-а линия… и няколко дни по-рано от предвиденото палихме кемпера и обратно към София.

Нещо тази обещавана свобода не я видяхме. Нещо тази лелеяна почивка не я усетихме. А някога на един див плаж на остров Корфу завидяхме на една двойка, които толкова небрежно спряха возилото си на паркинга, извадиха си масичка и столчета, пуснаха си тентата и се отдадоха на безвремието….

Хубаво, това е дебютът ни с кемпер. Вероятно по-различно би било при други обстоятелства. Но хамалогията си остава все същата – разпъни, извади, донеси, изпери, простни, сготви, а всичко, всичко хруска с фин пясък между зъбите, пясъкът  е и по ходилата ми, колкото и да ги мия в банята. Едно преместване от плаж на плаж коства цял ден, а умората се натрупва все повече.

След няколко години подобни перипети, за които не искам да влизам в технически обяснения, с чиста душа заявявам – къмпингуването не е за мен. Аз съм кифла, която иска на почивката да си облече най-хубавата рокля, да си направи прическа и грим, да си обуе токчета и да се разхожда по места, създадени от цивилизацията. Искам на почивка НЯКОЙ да е сготвил за мен, НЯКОЙ да е оправил леглата, НЯКОЙ да е почистил след дечурлигата. За забавлението им ще се заема аз. Но не и с кемпера на къмпинг.

Моята мечта ли беше това или нечия друга? И понякога мечтите се превръщат в това – да видиш, че си искал нещо, което не е било за теб. Получих си го. Отлиствам страницата и продължавам напред. С друга мечта от списъка!

Милла Иванова

Фото: Христо Тодоров

Анна Галова