Животът на пета скорост на нашите деца

В бесен темпо-ритъм е танцът на нашето време! Републиканско първенство по улични танци в София. За първи път участват двете ми дъщери с огромен ентусиазъм и хъс! Народ, родители, роднини, движение на огромни маси развълнувани тийнейджъри, страхотно настроение, последни репетиции зад сцената и финални наставления на треньорите. Гледах едни след други сменящите се движения, композиции, компилации от песни, костюми, прически, израженията на лицата…

Но ми направи впечатление, че най-интересните танци и тези, които събираха най-много овации, бяха най-динамичните, най-бързите, направо в убийствено темпо! Само за един такт малките телца скачаха, усукваха се, разгъваха, извиваха в сложна композиция от движения… жестоко! Много е яко за гледане и неусетно и ти си запяваш, танцуваш, забравяш, че вече си майка и се втурваш в тази щура дискотека. Песента свършва, сърчицата на танцьорите подскачат лудо, пот се лее, мускулите са в сладък спазъм, а главите са замаяни.

Боже, това са 10-годишни деца и вече са в спиралата на забързаното време. Препускат бясно между репетициите в залата, после се втурват към класната стая, гонят безумния график от следващи задължения, ако остане време може и да поиграят. Ако не – домашните. И те се пишат набързо. На крак едва ли не. После бързо лягаме, защото ще ставаме рано и имаме много задачи за утре. Започва новата седмица и имаме извънредни репетиции. Програмата се сгъстява още повече, но няма как – има концерт на хоризонта и стягаме редиците. Махаме игрите, слагаме повече танци. Домашните ще ги пишем в колата. Пак на бързо. Бясно! Безумно!

Дъщеря ми вече е на 10. Не усетих колко бързо са отлетели невинните й години. Улисана в грижите за по-малките й сестра и брат, съм пропуснала, че вероятно в бързането да свърша моите задачи, съм я заразила с този вирус на новото време: всичко е като на забързан каданс – искаме още от себе си, поставяме високи цели, оплетени в мултитаскинг-а (тази чудна думичка, намъкнала се в речника ни), гоним до дупка отлични резултати, тичаме до припадък към следващата точка от програмата, правим сложни за изпълнение графици. Бързаме децата да пораснат, за да поемат сами задълженията си. Бързаме да им отнемем детството и игрите. Бързаме, бързаме, бързаме и все повече бързаме.

В този вихър на спиралата само аз ли се чувствам така зашеметена? И какво е това детство на скорост?