"Да" за един шоколадов вулкан!

Правихме шоколадови сладки с 6-годишния син. Той много обича. Месим си тестото, точим, режем с формите, той доста опитва и с уста, но гледам, че почва да прави някакви триизмерни форми. Скарвам му се. Концентрирай се – следвай формите, които сме избрали.

Той въобще не ме отразява. Прави си нещо високо от мекото тесто. Дори не ми обяснява какво е. След като приключи, ме попита: „Можеш ли да ми прехвърлиш вулкана в тавата?“

Опулих се! Ми той наистина беше направил страхотен вулкан, а пък аз държа на някакви двуизмерни сърчица!?!?!?!

Опулих се и на себе си колко съм тривиално-предвидима и как не мога да си вдигна погледа от това, което винаги съм правила – отново и отново, вчера-днес-утре….

Изпекохме вулкана – стана чудесен. Нещо повече – в сърцевината той наистина остана леко недопечен, от което се получи лава ефект. Синът е във възторг, но истинският екстаз и урок беше за мен!

Боже Господи, Милла! Казвай по-често „Да“ на децата! Те имат уникални идеи!  Колко пъти на ден по инерция казвам „Не“ на всяко искане? Колко пъти не се и замислям какво стои зад детското желание? Ами не окастрям ли така момчешкия порив за новаторство? И не на последно място: Какъв егоизъм от моя страна все да става моето, защото нали аз съм родителят….

Веднъж малкият изследовател ще поиска да отнесе снежна топка у дома, друг път ще иска да довлачи огромен клон, защото е много як и не иска друг да му го вземе! Трети път пък събира камъни, с които си правел бент, но камъните били от един и същи вид скала?!?! …. уникални неща, а аз все „Не… не…“

Та шоколадовият вулкан беше супер! Обещах му следващия път да направи цяла тава с такива вулкани и да почерпи приятелите. Защото идеята, а и изпълнението са си изцяло негови.

Обичам такива провокации! Днес ще казвам „Да“ на всяка щуротия. Какво пък, мога да си го позволя! 🙂