Какво ми носиш за ядене?

 

„Какво ми носиш за ядене?“ . С тези думи децата ме посрещат всеки ден, когато ги взимам от градина. С порастването им това прерасна в по-категоричното  „Гладна съм!“, а в моята чанта подготвените неща за похапване все повече се множаха  – банани, нарязани сезонни плодове, ядки. Но започнах да се питам защо тези  деца така огладняват при моята поява в градината? Да вземеш детето в 18 ч. или по-късно, разбирам да е гладно. Но да го вземеш „първо“, когато е хапнало следобедна закуска преди малко? Тогава ми светна лампичката:  не става дума за глад, а за навик.

 

До скоро нашата градинка в центъра на града беше оазис, в който нямаше заведения за бързо хранене, нито изкушения за похапване. Излизахме с децата на вън, за да тичат, ритат топка, да се катерят по дърветата и най-вече да играят с приятели.  С  годините обаче, те започнаха да свързват излизането с похапване, на което се научиха от другите деца. А аз съм от майките, които искат децата да разходват енергията си на вън и държа храненето да е в установените часове от дневния режим. Затова изпитвах нескрито раздразнение, когато „триглавата ламя“, както обичливо наричам трите си деца, започне да мрънка, че е гладна, при положение, че обядът е бил преди час.  И тръгнах да изследвам това явление.

 

Паркът – любимо място – на простор, зеленина, спокойствие. Спокойствие ли? Та още от входа от която и да е страна на който и да е парк в столицата, ни посрещат хладилни витрини, павилиончета за снаксове, понички, царевица, или още по-омразното – пакетирани храни!

 

Ние сме обект на масирана маркетингова атака

 

от всички страни! За майка с три деца се оказах в истински лабиринт, в който се налагаше всеки път да избягвам мъчително всички натрапници от „хранителен тип“. Всеки ден забя енергия да убеждавам много находчиво децата, че сме в парка, за да се движим, а не за да се храним. Върхът на сладоледа, колко тематично, е, когато именно в парковете тръгнаха да раздават рекламни безплатни напитки, изключени от менюто ни, но за сметка на това, в чантата разнасях домашно приготвени  фрешове, айряни или термос  с чай. За дежурните кутии с плодове вече споменах, нали?

 

Защо си го причинявам ли? Защото вярвам в смисъла на добрата храна. Защото държа да знам с какво се храни семейството ми, но всъщност, защото дълбоко протестирам на погрешното схващане, че на телата ни е необходимо непрестанно зареждане с гориво. Та мен са ме учили, че се храним, когато сме гладни! А днес децата въобще огладняват ли? Така по градинките в началото най-дружелюбно отказвахме любезното почерпване от приятелчета с храни, затворени за дълго в шарени пакети с дълъъъъг срок на годност. При поредния наш отказ да си вземем, веждите на черпещите се повдигаха все повече, а аз трябваше да измислям все по-остроумни отговори защо не искам малките да ядат по никое време. Камо ли такива неща! Така и трите ми деца

 

се обзаведоха с най-удобното обяснение, че са алергични

 

към консерванти, заради което си навлякох ред услужливи разяснения, че в този пакет няма нищо такова….. знаете как е…

 

Върнах се назад в детството ми, когато също имаше баби, гонещи подопечните им внуци с намазани филии. Те обясняваха, че детето било толкова злоядо, че може да му набуташ нещо в устата само, докато е улисано в игра. Но от друга страна  с умиление си спомних и как от прозореца баба ме викаше в късните летни минути след 9 вечерта да се прибирам за вечеря, а аз отговарях: „Не съм гладна-а-а-а!“. Игрите ли бяха по-интересни? Храната ли беше по-вкусна? Детските ни тела ли бяха по-издръжливи? Може би от всичко по малко. Защо днешните деца току притичват с пакетче солети в ръка, а след малко искат сокче или вече настояват за снакс? Защо за родителите е толкова удобно да им запушат устите с непрестанно дъвчене на нещо? И дали това не е симптом за някакви душевни липси у децата, които те търсят да компенсират с храна?

 

Самата аз вече като възрастен човек изминах дълъг път в изследването на връзката между храната и емоциите. Навиците ми преминаха през бурни протести срещу храната в училищния стол, което доведе до пълен отказ да се храня на вън с различна от домашната храна в гимназиалните ми години. По-късно изпадах в крайности избирайки едни или отричайки други храни като част от модерни диети и опити за поддържане на фигурата. В по-зрелите си години задълбах още повече в психологията, а с четенето затвърдих наблюденията си, че ние сме това, което ядем. Но в още по-дълбок разрез –

 

ние сме това, което ни яде.

 

Много хора в съвременното общество страдат от хранителни разстройства и алергии поради травми от миналото, които ги карат да търсят утеха в храната или обратното – да се наказват с липсата на храна. Но още по-тъжното е, че за човекът в 21-и век храненето със семейството се е превърнало в скучно клише, в което децата сядат на масата с таблетите си. Но не! Хванах се, че за това сме отговорни ние – родителите, които сядаме на масата  телефоните си – кога да довършим някой служебен разговор или да проверим развитието на някое събитие или коментар на  статус в интернет! Хванах се! На местопрестъпленитео! Аз самата давах такъв пример на децата си и в този момент разбрах, че ако ние нямаме добри хранителни навици, децата ни няма да имат също! Ако ние не отдаваме внимание на това какво ядем и как го ядем,няма кой да научи децата ни! Ако ние не се грижим за телата си, няма да се научат и те!

 

Като за доказателство ще разкажа за последната ни почивка на море. В курорта имаше хора от цял свят, но при повечето семейства с малки деца се повтаряше един и същи симптом: от едногодишни до 6-7-8 годишни деца не искат да ядат, а родителите ги принуждават с техни си методи. Когато настъпваше тишина, ставаше ясно, че на масата е застанал най-важният гост – таблетът, който отклоняваше вниманието на детето, а през това време му се буташе вилицата в устата. Така малкото няма представа нито какво яде, нито колко.

 

Това е най-краткият път детето да загуби връзка със собственото си тяло:

 

да научи кое му харесва и най-вече кога е гладно и кога е вече сито. От тук следват и проблемите с извъннорменото тегло при децата, тема която дори няма да отварям.

Не оставайте с грешни впечатления. Моите деца и трите са капризни. Не злояди – капризни. Всяко не яде някои храни, предпочита други.  Но с времето се научих на най-важното: да уважавам техните предпочитания, тяхната индивидуалност. И да продължавам добронамерено и настоятелно да им предлагам разнообразие от продукти и вкусове, сготвени с голяма фантазия. За тези 11 първи години, откакто съм майка, с гордост смея да твърдя, че това е най-големият ми успех. Да оставя на децата достатъчно време, в което те сами да преценят кое харесват и същевременно, да уважа правото им да не харесват нещо. Но все разказвам на „триглавата ламя“ за времето, когато най-голямата  година и половина се хранеше само с 3 неща: риба, домати и маслини. Каква прекрасна средиземноморска диета, ще кажат някои. А аз ще подшушна: какво въображение в кухнята и какво търпение…

Добър апетит, деца!