Правихме шоколадови сладки с 6-годишния син. Той много обича. Месим си тестото, точим, режем с формите, той доста опитва и с уста, но гледам, че почва да прави някакви триизмерни форми. Скарвам му се. Концентрирай се – следвай формите, които сме избрали.

 

Той въобще не ме отразява. Прави си нещо високо от мекото тесто. Дори не ми обяснява какво е. След като приключи, ме попита: „Можеш ли да ми прехвърлиш вулкана в тавата?“

 

Опулих се! Ми той наистина беше направил страхотен вулкан, а пък аз държа на някакви двуизмерни сърчица!?!?!?!

 

Опулих се и на себе си колко съм тривиално-предвидима и как не мога да си вдигна погледа от това, което винаги съм правила – отново и отново, вчера-днес-утре….

 

Изпекохме вулкана – стана чудесен. Нещо повече – в сърцевината той наистина остана леко недопечен, от което се получи лава ефект. Синът е във възторг, но истинският екстаз и урок беше за мен!

 

 

Боже Господи, Милла! Казвай по-често „Да“ на децата! Те имат уникални идеи!  Колко пъти на ден по инерция казвам „Не“ на всяко искане? Колко пъти не се и замислям какво стои зад детското желание? Ами не окастрям ли така момчешкия порив за новаторство? И не на последно място: Какъв егоизъм от моя страна все да става моето, защото нали аз съм родителят….

 

Веднъж малкият изследовател ще поиска да отнесе снежна топка у дома, друг път ще иска да довлачи огромен клон, защото е много як и не иска друг да му го вземе! Трети път пък събира камъни, с които си правел бент, но камъните били от един и същи вид скала?!?! …. уникални неща, а аз все „Не… не…“

 

 

Та шоколадовият вулкан беше супер! Обещах му следващия път да направи цяла тава с такива вулкани и да почерпи приятелите. Защото идеята, а и изпълнението са си изцяло негови.

 

Обичам такива провокации! Днес ще казвам „Да“ на всяка щуротия. Какво пък, мога да си го позволя! 🙂

 

 

 

 

Милла Иванова

 

От години вярвам, че няма лоши хора и тези, които не познават доброто, не са имали късмета кой да ги научи. Вярвам, че човеците се раждат добри и животът или лошият пример ги прави недобри.  Децата са чисти като сълза и идват на този свят с непокварени помисли като на бял лист хартия. Реакциите им са напълно спонтанни, но не мога да скрия, че на кулинарните ми работилниците се сблъсквам с всякакви прояви на … да го наречем „характер“ ….

 

 

Знаете, че считам за своя кауза да уча децата да се хранят осъзнато с истинска жива храна, която да приготвят лесно и достъпно. В работилниците се срещат деца, които отказват да ядат основни продукти, плодове, зеленчуци, а аз с провокации и различни игри търся начин това препятствие у тях самите да прескочим заедно.

 

 

Не веднъж имам големи пробиви, които са и най-големите ми успехи, с които истински се гордея. Но най-големият ми кошмар е някое дете да каже: „Това е много гадно!“. Като лавина думичките се предават от уста на уста и няма сила, която да убеди малките готвачи в обратното. Давам право на мнение – разбира се, не всеки ще хареса еднакво храната, която сме приготвили всички заедно.

 

 

Но днес се случи това, в което от години вярвам – че доброто също така се учи, както се учи и недоброто. На работилницата с децата приготвихме, както всеки път, порция за всяко дете. Всеки декорира своята продукция според личния си дизайн и усет за естетика – по детски, някои с повече въображение, други по-консервативно. Децата са ревниви и пазят идеите и произведенията като очите си, защото държат да ги хапнат сами или да ги покажат на родителите. Но едно дете направи цял набор от продукти в чинията си и о, чудо!!!! ми подаде най-красивото от всичките на мен! Защото най-много го харесва! Това ме трогна до дъното на душата! Но още по-голямото чудо, беше, че и другите деца направиха същото!!! Вместо, най-красивото да бъде изядено лично от тях, както обикновено става, този път беше различно и децата споделиха шедьоврите си без разочарование или чувство, че са ограбени.

 

 

Благодаря на тези дечица за истинското щастие, с което ме дариха! Не само заради изключително милия им жест към мен, а заради вярата в доброто, която възкресиха у мен! Това е много по-важно! Толкова съм щастлива, че работя с деца и всеки ден си припомням, че животът на човека започва като дете и за добрите примери и положителен мироглед сме отговорни ние порасналите. Или пък понякога и една луда жена, която говори на децата за храната? За това как тя ги прави красиви, как тя ги прави умни, как тя изважда най-доброто у тях, а понякога и най-лошото – според това, което избираме!

 

 

Аз избирам да бъда добра. Не винаги съм, но винаги се стремя да бъда по-добра от вчера!