– Колко струва една бисквитка на майка ти?

– 1 лв.

– Колко имаш?

– 5.

– Взимам ги!

 

Това е била първата сделка на дъщеря ми. Призна ми месеци по-късно с леко притеснение, защото не е знаела как ще приема нещата. Става дума за домашните бисквитки, които пека от най-здравословните ми представи за продукти и ги слагам с цялата си любов и грижа за хапване в училище. Да има детето сладичко – да се подслади, пък и за хранителна следобедна закуска.

 

– И какво си купи със спечелените пари?

– Шоколад.

 

Това изчерпа темата.

 

Да си призная първата ми емоция беше радост,  че детето ми е оправно. Зарадвах се, че успява да използва икономически похвати, които досега не сме я учили. Зарадвах се и, че е знаела точно колко пари й трябват и как сама да си формира цената на продажната стока. Накрая й се възхитих, защото тя си е такава – като си науми нещо, намира начин да си го постигне, без мрънкане и драми.

 

Та с 5-те лева си купила 3 шоколада. Разпределила си ги е за месеца и си е опазила тайната. Действието се развива във втори клас.

 

 

Въпросът ми е: Какви ли заменки се случват в училище, за които дори не подозирам? И второ: Тя е по-добрият търговец от двете ни на собствената ми продукция… Левче бисквитката, а? Браво, момиче!

 

Разсъждавам си още за домашно: Тя заменя домашните какаови бисквити за индустриално добита стока с изключително съмнителни хранителни стойности, защото няма достъп ли? Виж ти, какъв парадокс, а за детето, което купува домашната сладка за левче явно курабийката е екзотика?

 

И се успокоих. Всеки търси това, което няма.

 

Такава е и пазарната икономика. Признавам, че и аз купувам шоколад на децата от време на време. И аз хапвам от него, не съм светица. Но вече с по-спокойно съзнание, че все пак 3 шоколада е разпределила за един месец и не е погълнала накуп, както правят доста други…

Снимка:  Христо Тодоров